Дрикус дю Плесис, боецът, който не би трябвало да е шампион

Дрикус Дю Плеси не влезе в UFC с голяма помпозност. Никой не го възприемаше като заплаха. Стилът му изглеждаше странен. Движеше се различно. Биеше се така, сякаш нямаше план. И все пак, продължаваше да печели. И бавно се изкачваше по стълбата. Но според критиците, никога не е трябвало да стига толкова далеч.

Дю Плеси е израснал в Уелком, Южна Африка. Мечтал е за ръгби. И е имал талант. Играл е за „Сините бикове“ и е спечелил спортна стипендия. И все пак е изоставил всичко. Избрал е да се бие. Защо ? Защото е чувствал, че има нещо повече. Без стратегия, само инстинкт. Той започна с джудо, по-късно с кикбокс.

Първата му битка, на петнадесет години, беше срещу тридесетгодишен мъж. Той спечели. Това му даде чувство за непобедимост. Но основата му беше тънка. Той не беше технически гений. Просто удряше силно и продължаваше. Това, което се открояваше у Дрикус, беше неговият разпилян стил. Треньорите се мъчеха да го подготвят. Противниците не можеха да разчетат движенията му.

Подходът му не беше логичен, но работеше. Той печелеше чрез сила, а не чрез техника. Той премина от кикбокс към ММА. Стана шампион в EFC. В Полша дори победи Роберто Солдич, но по-късно загуби в реванш. Всеки път, когато сякаш достигна върха си, той се отдръпна също толкова рязко. Дебютът му в UFC дойде десет дни след началото на подготовката.

Дрикус получи телефонно обаждане. Извикаха го само с десет дни подготовка. Почти никакви тренировки. Нямаше сериозен план за игра. Но той спечели. С нокаут. Съвпадение ? Може би. Късмет ? Със сигурност изглеждаше така. Защото противникът се беше подготвил за някой друг. И все пак той продължаваше да печели.

Срещу Тревин Джайлс, Дарън Тил и дори Робърт Уитакър. Всички го бяха отписали. Той шокираше публиката всеки път. Но дори феновете признаваха, че не изглеждаше като елитен боец. Години наред Адесаня беше недосегаем. Тактически боец. Умен. Опитен. Но срещу Дрикус той изглеждаше бавен и нерешителен. Необичайният стил и непредсказуемите атаки на Дрикус го пречупиха.

В четвъртия рунд Адесаня се предаде. Дю Плеси остана шампион. Изглеждаше нереално. Не всички бяха убедени. Как е възможно някой с такъв тромав стил да стигне до върха ? Не беше ли това недостатък в системата ? Победите му не бяха резултат от перфектна подготовка или стратегия. Винаги ги беше постигал чрез характер. Но сам по себе си характерът не е гаранция.

Всички чакат момента, в който той ще се срине. Дю Плеси скоро ще се бие с Хамзат Чимаев. Борец с груба сила и контрол. Анализаторите казват, че тук приказката свършва. Дрикус се бие инстинктивно. Хамзат се бие с инстинкт на убиец. Разликата ? Хамзат знае точно какво прави.

Ако Дю Плеси загуби този мач, мнозина ще кажат:

„Виждате ли? Той изобщо не трябваше да бъде там.“

Противно да всички очаквания Дю Плеси е шампион и не спира да брани титлата. Ако успее да го направи и срещу Чимаев, тогава ще покаже, че не е на върха случайно.